руска поезия и проза на български
Сбогом,
забрави ме
и не ме съди.
А писмата изгори
като мост.
Да бъде мъжествен
пътят ти,
да бъде прав
и прост.
Нека в мъглата
пътя ти освети
гирлянда от звезди,
нека надеждата
сгрява ръцете си
в твоите пламъци.
Могъщ и прекрасен
да бъде животът,
гърмящ в твойте гърди.
Нека бушуват виелици,
снегове, дъждове
и бесни хали, ти,
нека успехът ти занапред
скрие мойте следи.
Щастлив съм за тези,
които случат
с теб да скръстят съдби.
1957
Из „Разкази под екстази“ – Фредерик Бегбеде
Бяхме си най-истинска влюбена до уши двойчица. Всичко вървеше гладко, само че решихме, че любовта има нужда от доказателства. Като че ли просто да правиш любов не беше достатъчно.
Започнахме с дреболии. Тя ме молеше за минутка да не дишам. Ако успявах, значи я обичах. Е, това е лесно. След това тя ме оставяше на мира за няколко дена. Но тук идваше мой ред.
„Ако ме обичаш…
На стиховете, писани тъй рано,
дори преди да знам, че съм – поет,
откъснали се като пот от рамо,
като искри от лед,
нахлули, ехидни като бесове,
във храма сред позлата,
на стиховете ми за младост и за богове
- захвърлени в тълпата! -
в прахта на някоя витрина
(като ненужно бреме!),
за стиховете ми, като за старо вино,
ще дойде време.
***
Харесва ми, че вашата болест не съм аз,
харесва ми, че моята болест не сте вие,
че тежкото земно кълбо в никой час
под нашите крака не ще се скрие.
Харесва ми да съм по-детски закачлива –
разпусната – без да играя с думи,
и без вълна на смут да ме облива,
щом случайно се докоснат нашите скули.
Харесва ми и че пред мен
прегръщате спокойно друга,
че огън адов не таите ревностен,
че не аз съм тази, която ви целува.
Че името ми нежно, нежни мой,
ни през деня, ни нощем не мълвите – всуе…
Че никога в църковния покой
над нас не ще пропеят: алилуя!
Сърцето и ръцете ви благодарят,
че – без дори да имате представа! –
тъй ме обичате: за моя сън за сетен път,
за рядката под залеза забрава,
за лунни вечери, но не над нас,
за слънцето, че не над нашите глави е -
че вашата болест – уви! – не съм аз,
че моята болест – уви! – не сте вие!
Лекомислие! – Мил грях,
мил спътник и враг мой мили!
Ти хвърли в очите ми смях,
ти вкара мазурка в моите жили.
Научи ме да не пазя халки -
чието и да ми хвърля Живота венчило!
Да почвам от края наслуки,
да свършвам преди да се е решило.
Да бъда като стъбло и като метал
в живота, в който толкова малко можем…
- С шоколад да лекуваме печал,
и да се смеем в лицето на роден.
Раз-стояние: версти, мили…
раз-пределиха ни, раз-местиха,
да сме мирно мълчали
по двата други краища на света.
Раз-стояние: версти, далечини…
Раз-лепиха, раз-поиха ни,
на две ръце ни разпънаха, десен, ляв,
не знаейки, че това е – сплав
на вдъхновения и сухожилия…
Не скараха – разкараха,
разслоиха…
Стена и бодли.
Раз-селиха ни като орли –
Заговорници: версти, далечини…
Не ни разстроиха – разстреляха ни.
По земните ширини, по бардаци
разхвърляха ни като сираци.
Кой вече, кой пак – май?!
Разцепиха ни – като континенти, докрай!
Марина, кой е открил глобуса? Не знаете? Аз също нищо не знам – нито кой е открил глобуса, нито кой е открил картите, нито часовника. – Какво ни учат в това училище??! – Благословен да е този, който е открил глобуса (най-вероятно някакъв старец с дълга бяла брада…) – за това, че мога веднага с тези две ръце да прегърна цялото земно кълбо – с всичките ми любими хора!
===
—
- Сонечка, откъде – при безумния ви начин на живот – нито спите, нито ядете, плачете, обичате – ви е тази червенинка?
- О, Марина! Та това е – от последни сили!
===
—
- Гледай, Алечка, виждаш ли – тези две дами. Това са сестрите ми. Нима не са красавици?
- Вие сте по-хубава.
- Ах, мило мое дете! Струвам ти се по-хубава, защото ме обичаш.
- Обичам ви, защото сте най-хубава от всички.
И едното дете, обезоръжено от другото, замлъкна.
===
—
- Марина, как мислите, ще ми прости ли Бог – задето съм целувала толкова много хора?
- Мислите – че Бог ги брои?
- Аз – също не съм им държала сметка.
===
—
- Ах, Марина! Как обичам – да обичам! Как безумно обичам – сама да обичам! От сутринта, не, до сутринта, в самото пред-утро – още да спя и вече да знам, че отново… Вие някога забравяте ли, когато обичате – че обичате? Аз – никога. Това е като зъбобол – само че обратното, обратен зъбобол, само че там боли, а за това – даже дума няма. (Като помислих: пее?) Като захар, обратното на солта, но със същата сила. Ах, Марина! Марина! Марина! Какви диви глупаци са те. (Аз, все пак учудена: – Кой?) – Тези, разбира се, които не обичат, сами не обичат, точно в това е същността, за да те обичат. Аз не казвам… разбира се… – уморяваш се – все едно срещу стена. Но знаете ли, Марина (загадъчно), няма такава стена, която да не пробия! Даже и Юрочка… за минутки… очите му изглеждат почти като обичащи! Но той – имам чувството – няма сили да го каже, по-леко му е да вдигне планина, отколкото да каже думичката. Защото той няма на какво да я подпре, а при мен зад планината – има още планина, и още планина, и още планина… – цели Хималаи от любов, Марина! Забелязвате ли, Марина, как всички те, даже най-целуващите, даже като че ли най-обичащите, се боят от думата, когато се стигне до действията? (тоест целувки и така нататък). А аз му казвам – „Е-ей! Не! Действията още нищо не доказват, а думата – е всичко“. На мен наистина само това ми трябва от човека: обичам, и повече нищо, пък ако ще каквото иска да прави после, както искат нека не обичат, аз не ще повярвам на действията, защото думата – я имаше. Аз само с тази дума се храних, Марина, затова съм така отслабнала.
===
