Цяло лято писах любимата си повест за Сонечка. Не я измечтах, не я изпях. Един път само в живота си нищо не добавих, а едвам се сдържах.
Нека цялата ми повест бъде – като парченце захар, на мен, най-малкото, ми беше сладко да я пиша.
Това е лебедовата ми песен. В нея е цялата ми младост.
(Трагично, с патос) Сонечка, пиша те в океана и с ръка, океанска ръка, разсейвам пепелта й, на всички вас в любовта не били и бъдещи.
Пиша те в океана, в който ти никога не си била и няма да бъдеш. Тук, по краищата му, а най-вече по островите живеят много черни очи…
–

…А най-важното винаги целувам – първа, толкова просто както стискам ръка, само че – по-неудържимо. Просто никак не мога да изчакам! После, всеки път: Е, кой те накара! Сама си си виновна! Аз, разбира се, знам, че никой не харесва това, че те всички обичат да се кланят, да протакат, да търсят случая, да дебнат, да преследват… А най-важното – не понасям, когато друг целува – първи. Така най-малкото знам, че го искам.
–

- Марина, тогава играех в провинцията. А лятото в провинцията – винаги има панаири. А аз безумно обичам всякакво веселие. Бедно. С розови петли и дървени ковачи. И ходех с кърпа. Розова. Като я сложих – съвсем като че се родих в нея. Но аз с всичко изпитвам това чувство, от всичко: и с шалче и с огромната бяла шапка на сестрите ми… понякога си мисля: даже може корона да ми сложите! – но не, ще падне: та главата ми е ужасно мъничка: смехотворна – не, не, не говорете! Това – са коси, а пробвайте да ме обръснете! Казвам Ви: нищо няма да остане!.. – Марина, бихте ли ме обичали бръсната? Впрочем, вие вече ме обичате – бръсната, защото пред вас всеки – е обръснат, пред вас даже Юрочка – бръснат, не, полубръснат: арестант! – Марина, ужасно много ли говоря? Неприлично много, и отведнъж за всичко, и за всичко – всичко наведнъж. Знаете ли, няма минута, когато не бих искала да говоря, даже когато плача: ридая, а сама говоря! Аз и на сън през цялото време говоря: споря, разказвам, доказвам, а общо взето – като ручей по камъните – безсмислици, Марина! Та мен никой не ме слуша. Само вие. Ах, Марина! Първият човек, когото обичах – той беше много по-стар от мен, повече от два пъти, и вече имаше порастнали деца – за това го и обичах – и той беше много снизходителен, никога не се сърдеше, дори често, шегувайки се, с упрек казваше: – Ах, Соня! Нима не разбирате, че има минути, – когато не трябва да се говори!

А аз продължавах – не преставах – без да преставам говорех – през цялото време за всичко ми идват мисли в главата, всички наведнъж – и толкова различни. Понякога съжалявам, че имам само един глас… О, Марина, ето и че стигнах до там да говоря без да мърдам устни!

(Да, тя наистина говореше страшно много. Децата бърборят като водопади…)
………………
(Сонечка)