В хороскопа за годината сме с теб в една книжка – телците,
сякаш е възможно, драпайки по двата разни края на света,
да сме обединени в нещо?
Нощното четене казва да се съмнявам във вчерашни сънища,
че още има-няма година-две и ще изляза от дъното на кладенеца,
който строихме.
Как може двете противоположности да са верни, се питам,
остава да са противоверности, една напротив друга,
като теб, бягаща, аз, гонещ (колко изкуствено ще бъде да не те намеря).
Чудя се за многозначността на думите в книжката, преливащи
според контекста на влюбеността – любим, забравен,
но философски – бивш.
И тази многозначност изведнъж се излива върху ми
от метафорите на времето, от безбройността на звездите над нас,
от космическата ни милионност,
та нима е възможно в един даден момент в хаоса,
да застанем: единия, гледащ към слънцето, с гръб към другия, гледащ го,
като две планети?! На едната винаги има слънчево затъмнение.
На вратата ще опра рамо,
На стаята, от която ключовете пазя само.
И след десетки хиляди години
ръката в здрача ще намери прашасалите линии.
Стаята.
Скърцащата дъска.
Четириъгълната тъга.
На скитанията полумрачният ми кръг.
Огненото слънце в стария съндък.
Веднъж в годината втурващ се към гарата,
Бях от хората, оставащи в залата.
Как да тръгна? Къде да замина?
Отпуската – веднъж на година.
Десетте метра мирен живот,
Десетте метра работа, десетте метра,
…………………………В които оставах бос –
Са форма на градския свод,
На пътищата застанал кос.
Александър Кушнер
Цяло лято писах любимата си повест за Сонечка. Не я измечтах, не я изпях. Един път само в живота си нищо не добавих, а едвам се сдържах.
Нека цялата ми повест бъде – като парченце захар, на мен, най-малкото, ми беше сладко да я пиша.
Това е лебедовата ми песен. В нея е цялата ми младост.
(Трагично, с патос) Сонечка, пиша те в океана и с ръка, океанска ръка, разсейвам пепелта й, на всички вас в любовта не били и бъдещи.
Пиша те в океана, в който ти никога не си била и няма да бъдеш. Тук, по краищата му, а най-вече по островите живеят много черни очи…
–
…А най-важното винаги целувам – първа, толкова просто както стискам ръка, само че – по-неудържимо. Просто никак не мога да изчакам! После, всеки път: Е, кой те накара! Сама си си виновна! Аз, разбира се, знам, че никой не харесва това, че те всички обичат да се кланят, да протакат, да търсят случая, да дебнат, да преследват… А най-важното – не понасям, когато друг целува – първи. Така най-малкото знам, че го искам.
–
- Марина, тогава играех в провинцията. А лятото в провинцията – винаги има панаири. А аз безумно обичам всякакво веселие. Бедно. С розови петли и дървени ковачи. И ходех с кърпа. Розова. Като я сложих – съвсем като че се родих в нея. Но аз с всичко изпитвам това чувство, от всичко: и с шалче и с огромната бяла шапка на сестрите ми… понякога си мисля: даже може корона да ми сложите! – но не, ще падне: та главата ми е ужасно мъничка: смехотворна – не, не, не говорете! Това – са коси, а пробвайте да ме обръснете! Казвам Ви: нищо няма да остане!.. – Марина, бихте ли ме обичали бръсната? Впрочем, вие вече ме обичате – бръсната, защото пред вас всеки – е обръснат, пред вас даже Юрочка – бръснат, не, полубръснат: арестант! – Марина, ужасно много ли говоря? Неприлично много, и отведнъж за всичко, и за всичко – всичко наведнъж. Знаете ли, няма минута, когато не бих искала да говоря, даже когато плача: ридая, а сама говоря! Аз и на сън през цялото време говоря: споря, разказвам, доказвам, а общо взето – като ручей по камъните – безсмислици, Марина! Та мен никой не ме слуша. Само вие. Ах, Марина! Първият човек, когото обичах – той беше много по-стар от мен, повече от два пъти, и вече имаше порастнали деца – за това го и обичах – и той беше много снизходителен, никога не се сърдеше, дори често, шегувайки се, с упрек казваше: – Ах, Соня! Нима не разбирате, че има минути, – когато не трябва да се говори!
А аз продължавах – не преставах – без да преставам говорех – през цялото време за всичко ми идват мисли в главата, всички наведнъж – и толкова различни. Понякога съжалявам, че имам само един глас… О, Марина, ето и че стигнах до там да говоря без да мърдам устни!
(Да, тя наистина говореше страшно много. Децата бърборят като водопади…)
………………
(Сонечка)
Ще те отвоювам от всички земи, от всички светове,
защото лесът – е моята люлка, и гробът – лесове,
защото на земята стоя – само наполовина без нас,
защото ще изпея за теб – като никой глас.
Ще те отвоювам от всички времена, от всички улици,
от всички златни знамена, от всички унеси,
ще хвърля ключовете и кучетата ще изгоня от антрето –
защото в земната нощ съм по-вярна и от кутрето.
Ще те отвоювам от всички – от онази, друга,
Ти няма да си ничий жених, аз – ничия съпруга,
и в последния спор ще те взема – замълчи! –
от този, когото Яков е видял с очи.
Но докато на гръдта ти не скръстя пръсти, -
О проклятие! – ще си останеш ти:
небосвода порещ крилат -
защото светът – е твоята люлка, и гробът – свят!
Моята Сонечка. Нещо ме обиждаше, оскърбяваше ме, когато говореха за нея като за Софья Евгениевна или просто Холидей, или даже за Соня – като че ли не могат да се разорят до Сонечка! – виждах в това равнодушие и дори бездарност.
Да наричаш жена по фамилия в нейно отсъствие – е фамилиарничене, все едно да я превърнеш в мъж, докато да я наричаш в нейно отсъствие – с детското й име – е признак на близост и нежност, който не може да не докосне майчинско чувство. Смешно ли ви се струва? Бях с две-три години по-стара от Сонечка, а се обиждах за нея – като майка.
Как дойде? Кога? Зимата я нямаше в живота ми. Значи пролетта. Пролетта на 19-та. По времето на първите зелени листенца…
Четях своята „Виелица“ в театъра…
Навън времето – зима. Навън – време да губиш.
Ти вече си загубил,
но още не си изстинал към мен.
Навън времето – зима.
Рискуваш да не се събудиш.
Рискуваме да се разтопим без съпротива.
Връщам се вкъщи. Паля цигара.
Изгаря на любовта този сал.
Южни коняци паметта ми отваря,
стреля по любовта с винен залп.
Навън времето е зима. Време да не смея.
Не смея да повярвам, че ще остарея.
Навън времето е зима. Дори не ме погледна.
Като non-stop, не погледна,
като кино на сън.
Учудвам се на съдбата.
Как си там за двама ни?
Запомниха ни всички. На каскадьорите на любовта
не им се полага дубльор.
Запомниха ни всички, вярвай ми.
Ще те запазя като последен патрон.
Ще те запомня. Ти се пази.
Равнодушие – за тези,
които ни плюят в сърцето.
Връщам се вкъщи, връщам се вкъщи.
Ще те запомня от петата до лицето.
Навън времето – зима…
Сбогом,
забрави ме
и не ме съди.
А писмата изгори
като мост.
Да бъде мъжествен
пътят ти,
да бъде прав
и прост.
Нека в мъглата
пътя ти освети
гирлянда от звезди,
нека надеждата
сгрява ръцете си
в твоите пламъци.
Могъщ и прекрасен
да бъде животът,
гърмящ в твойте гърди.
Нека бушуват виелици,
снегове, дъждове
и бесни хали, ти,
нека успехът ти занапред
скрие мойте следи.
Щастлив съм за тези,
които случат
с теб да скръстят съдби.
1957
Из „Разкази под екстази“ – Фредерик Бегбеде
Бяхме си най-истинска влюбена до уши двойчица. Всичко вървеше гладко, само че решихме, че любовта има нужда от доказателства. Като че ли просто да правиш любов не беше достатъчно.
Започнахме с дреболии. Тя ме молеше за минутка да не дишам. Ако успявах, значи я обичах. Е, това е лесно. След това тя ме оставяше на мира за няколко дена. Но тук идваше мой ред.
„Ако ме обичаш…
На стиховете, писани тъй рано,
дори преди да знам, че съм – поет,
откъснали се като пот от рамо,
като искри от лед,
нахлули, ехидни като бесове,
във храма сред позлата,
на стиховете ми за младост и за богове
- захвърлени в тълпата! -
в прахта на някоя витрина
(като ненужно бреме!),
за стиховете ми, като за старо вино,
ще дойде време.
